23:08

Ето, това е. Изчерпах енергията си. Нещата се стовариха върху ми. Някак изведнъж и някак тегаво стана. Пътят на депресията. Сигурно няма нищо да е както е било. Сигурно силата, която е трябала да ме поведе и повдига през промяната, се е загубила за други глупости и сега търпя последствията от това.
Всъщност дори тия изречения ми се струват тотално безсмислени. С кого ги споделям? Кой се предполага, че ще ги прочете и какво от това? Пак си оставам в същото положение и единственият ми път за спасение няма да дойде отвън, а отвътре.
Навярно трябва да крашна напълно, за да променя посоката. Да заплача май-сетне и да разбера защо съм избрал този път точно сега и по този начин. Все още мисля, че всички сами си чертаем траекторията и реалността, която възприемаме, е резултат на нашия избор.
Подбор на думи, записани в blogger и индексирано от търсачките. Ще излязат като резултат на някое търсене, някой ще погледне, ще реши, че не е това, което е търсил всъщност и ще затвори таба или прозореца. Случва се милиони пъти всеки ден и не е там проблемът, ама наистина не е там по дяволите.
Проблемът е, че това са думи към самия мен, опитващ се да оправи отчаяно ситуацията... чрез писане, чрез дрункане на същата клавиатура, която по цял ден ми прави компания.

Загледан в пейзаж...

Едно купе с места единствени за теб и мен
Във празен влак с кондуктор съвсем обикновен
Внимание отдавам прозорец светъл
Вам лъчите слънчеви пробляскват в твоята коса
И ний мълчим, мълчим, мълчим, мълчим, мълчим,
Загледани в пейзаж...

Едно небе и облаци пред мен

Безлична гара с човек, човек железничар
С усмивка мила и някакъв предмет държи в ръка
И свирка малка свири ти ти ти ти ти ти ти ти
И ний мълчим, мълчим, мълчим, мълчим, мълчим,
Загледани в пейзаж...

Сега е нощ безмълвна, но някак си красива
С малкото неща по нея става все по-жива
Луната бди за своите мечти със стражите звезди
И светъл облак там лети, лети, лети, лети,
И ний мълчим, мълчим, мълчим, мълчим, мълчим,
Загледани в пейзаж...

Чакра

Ако бръкна тук или там... ще почувствам ли енегрията, ще усетя ли смисъла на движението, на точката? Как, ако не опитам, ще знам защо тя, точката, е тук или там, как ще знам защо аз съм тук, а не там? Ако не бръкна дълбоко в нея, няма ли да бръкна и дълбоко в себе си и да копая до сърцевината на смисъла?
Едно пътуване навътре. Мечтаното пътуване натам с пейзаж от несиньо небе, небели облаци и без кондуктор, без "нормални" релси за влака.

Stinkfisting

Ето ме пак тук пред компютъра, прихванал всичките ми мисли и цялото внимание, с което разполагам. Когато рецепторите ти се наситят, настъпва момент на сиво усещане за всичко вън и вътре. Това е като да изгориш кабелите си в главата и да очакваш нещо красиво на дисплея си. Е, няма да се получи.
Тръгнал незнайно къде, на път дълъг 1000 километра, под дъждоносни облаци, отдавна направил първите крачки, прекалено отдавна, за да искам да се върна и прекалено далеч от всякакъв знак, за да знам колко остава и какво има отвъд.
Нещо липсва в цялата работа струва ми се, нещо, което съм усещал и което са ме принудили да подтискам. Според мен някой ден ще избълва на повърхността и в този ден, нещата ще се променят коренно изведнъж.
Научих нещо обаче през тия години - не бива да се постъпва радикално, освен ако не е крайно необходимо. В този случай не мисля, че е добре да пускам юздите отраз. Бавно и спокойно, далеч от другите, защитен в обвивка, където няма кой да се меси (много).
Нещата неминуемо ще се оправят по един или друг начин.

Искам японка

48 секунди

48 секунди разговор с миналото...